Ребетико

Исгторията на Хасапико и Зейбекико е дълга, интересна, богата и е свързана с течението „Ребетико”. Съгласно различни източници и изследвания „ребетико” се развива в края на 19 началото на 20 век в големи търговски центрове и най-вече около пристанищата като се приема като жанр характерен за маргиналните групи. „Ребетико” е начин на живот, който по онова време водят тьй наречените „ребетес”. „Ребетис” може би означава недисциплиниран, скитник, пич, човек който живее извън законите и пр.

За етимологията на думата има различни предположения: Например от турската дума ребет, означаваща човека, който бяга от казармата, или от венецианската дума rebelo: партизанин, испанската rebelled: партизанин, революционер, френската rebele: партизанин. Има и друга етимология на думата според която идва от старогръцката: ρέμβω/ρέμβομαι, означаваща скитника. Изследователят на ребетико Панос Савопулос в негова статия представя 15 етимологични варианта на думата, но се твърди, че думата се появява за първи път през 1910г. и 1913г. върху две грамофонни плочи (в Константинопол 1912г. и 1913г.).

Терминът ребетико се налага в Гърция през 60те години от Илиас Πетропулос, един от най-големите изследователи на ребетико, който разделя неговата история на три етапа:

1922-1932 – В този ранен период преобладават елементите от музиката на Смирни /днешен Измир, Турция/ и тематиката му е свързана с нелегалното, наркотиците, затворите и еснафа на маргиналните хора. Създателят обикновено е анонимен и се разпространяват устно и ограничено. Мястото където се произвежда често е “текес” и затворите. Според други източници този период е от 1890 до 1922.

1932-1942 – Класическия период на ребетико-то. Според други: 1922-1940. Жаргона на ребетес и изрочното влияние започва да отстъпва, може би и като резултат на налаганата цензура и диктатурата на Метаксас. Тематиката вече е любовта, тъгата, животът на ребетес. Мястото където се произвежда е таверната.

1942-1952 – Период на възхода и широко приемане /според други източници това е работническият период: 1940-1953 и това са протестни песни, песни на работническата класа, на емигрирането/. Стиховете придобиват по-поетичен характер и се използват повече инструменти (акордеон, пиано). Песните се разпространяват с плочи и в заведенията.

Най-важни школи на ребетико са:

1. Смирнейнска школа (мост между 1ия и 2ия период. Панайотис Тунтас, Вагелис Папазоглу. Развива се с кафе “Аман” и кафе “Сантан” в Смирни) 2. Школата на Пиреас – класическо ребетико (Маркос Вамвакарис, Йоргос Батис, Анестис Делиас, Стратос Паюмдзис) и налага бузуки-то.

Характерни ритми: Зейбекико и Хасапико.

През 1968 Илиас Петропулос издава книгата: „Ребетски песни – ребетика трагудиа – Ρεμπέτικα τραγούδια“, в която пише следното: „Ребетика – това са малки, несложни песни, които ги пеят обикновени хора… По начало са еротични, но в тяхната дълбочина имат социално съдържание (за тази книга Петропулос лежи пет месеца в затвора, защото военната диктатура /1967г.-1973г./ не приема неговия речник). Говори се, че първите ребетика се слушат в Атина в затвора „Мендресес“ през 1834г. и се казват „мурмурика“. Това е епохата когато Баварите се опитват да внесат в атинското общество кадрилите и полка. Обратно на това в махали, както в квартала Псири в центъра на Атина, се разпространяват „мурмурика“ и „севдалидика“ (от турската дума севда) или „аманедзидика“ – от аман-аман което се повтаря много често (впрочем през 1935 „аманедзидика се забраняват в турция защото се смятат за остатъци от гръцката музика“). Въпреки че има яснота около тяхното появяване, кога и къде, както и за това, че главните инструменти са бузуки и багламас и че са градски песни, има голямо разногласие около тяхното определение. Според едни – ребетес са пичовете на онова време, според други са хора от престъпния свят, хора които задължително пушат хашиш – други наркотици не са били известни по онова време. Според други пък това са били много добри хора. В общи линии ребетико може да се определи като гръцка градска песен, която се появи към края на 19 век и получи известната си форма към 30-те години на 20-ти век, там където живее работническата класа (Пиреас, Тесалоники, Волос).

Автентичното ребетико се появява в Пиреас около 1920 г., където в кафенета или текета се събират мъжки компании, сядат на пода, пушат хашиш или наргиле и свирейки двата инструмента пеят обикновено за всекидневните проблеми. Те говорят и на техен език – странен диалект (μάγκικα) за да не ги разбират другите. Понякога, някои от тях танцуват хасапико или зейбекико. Преди това обаче, ребетика се пеят от гърци в началото на 20 век в Америка, където са издадени и грамофонни плочи. Първият по-известен изпълнител е Марика Папагика. Ребетико-то се появява като продължение на фолклора – „димотико“, но разликата между двата жанра е огромна: Фолклорните песни акцентират само и единствено върху земеделците, селяните, борбата на гърците срещу османското робство и любовта. Те са на неизвестни автори, пеят се по време на семейните празници, събирания, сватби, предават се от поколение на поколение и от тяхното съдържание отсъстват работниците и безработните. Фолклорните песни играят и ролята на новинарска агенция – каквото се случва на едно място става песен и от човек на човек се предава на други населени места. В ребетико няма място за селяните земеделци. Тук се говори предимно за мизерията в града, бедността и липса на пари – разбира се и за любовта. Първите помещения, където се пеят ребетика и се наричат ребетадика –се намират около средиземноморските пристанища, остров Сирос, гр. Нафплион, Пиреас, Смирни (Измир), Константинопол, Александрия, Тесалоники и пр. – са се родили в кафе-аман, турски кафенета където пеят амане. В първите гръцки кафе-аман се появяват музиканти, повечето от които са били цигани, а понякога се появяват и жени, които пеят и танцуват кючек. Звуковете и мелодиите от тези песни са стигнали до затворниците в гръцки затвори (които по време на крал Отон /крал на Гърция от баварска династия 1832-1862/са били пълни от политически затворници и затворници по наказателни дела) в Нафплион, Ептапиргио/Генти Куле/ и пр., които са създали тяхната музика и техни инструменти. Характерно за хората на престъпния свят – независимо от това дали са били маргинални или затворници – е употребата на хашиш, нещо което е било широко разпространено в турските градове. През 1890г. този наркотик се забранява в Гърция с закон, който обаче се прилага строго след 1930г. Това е една от причините, поради които ребетес се събират тайно и все повече и повече се самоизолират. През 1922г., в резултат на малоазиатската катастрофа и размяна на населения в рамките на Лозанския мирен договор, повече от един милион бежанци идват в Гърция от Турция и това довежда до обогатяване на песните на ребетес. И то защото бежанците, които се разпръскват в големите градове, носят техните нрави, обичаи, култура и тяхната музика – смирнейка. Взаимодейенствието на звукове, мелодии на маргиналните групи, на местното население и на бежанците допринася за развитието на ребетико и за това, като инстиска дата за началото на ребетико-то се приема 1930г. и то в Пиреас. Това съвпада и с първите записи на дискове в Гърция – въпреки че има такива от 1904г. в Америка и Турция (източник: Филипос Филипу) През 1932г. започва класическият период с записи на песни от Маркос Вамвакарис и до 1941г. се появяват повечето от класическите композитори на ребетико: Стратос Паюмдзис, Баядерас, Янис Папайоану, Апостолос Хадзихристос, Василис Цицанис, Манолис Хиотис, Роза Ескенази и други. През 1936г. идва на власт диктаторът Йоанис Метаксас и се налага цензура на това течение и съдържанието се променя. С обявяването на войната 1940г. са написани много ребетика за войната. По времето на германската окупация се спират записите (1941-1946).

Третият период се отбелязва от появата на Василис Цицанис. След освобождението, ребетико-то започва широко да се разпространява и да се приема от повече слоеве от населението и не се приема вече като музика на маргиналните групи. Появяват се нови певци като Сотирия Белу и Продромос Цаусакис. Според повечето изследователи в средата на 50те автетичното ребетико умира и започва да се развива един друг жанр известен като „архонторебетико“, което фактически не е и не може да се сравнява с ребетико-то. През 60те започва ребетико се съживява с нови записи на стари изпълнения. Автентичното ребетико е много тежко, а по същия тежък начин се танцува. Говорейки за ребетико-то не може да не стане дума за речта на големия гръцки композитор Манос Хадзидакис (1949г.), който между другото казва: „… Несъмнено, ребетико-то е наложило неговата сила върху всички, позитивно или негативно, в зависимост от това дали го приемаме или не… Наблюдавайки ритмите на хасапико и зейбекико се създава в нас ентусиазъм за силата която притежават и ни стимулират да се запознаем от близо с тази сила, която по някакъв магически начин ни въвежда в мелодията. Ребетико-то съдържа истина и сила, но не може да бъде разбрано ако се види извън неговото всекидневие… След освобождаването от германската окупация, ребетико навлиза много интезивно в основни и големи теми: любов и бягство – една несподелена любов, която тръгва от най-цинично поведение и стига чрез едно примитивно напрежение до широките християнски граници на любовта и едно бягство, което се налага болезнено тьй като условията на живота си остават сурови и жестоки като метал за човека, който тръгва да се люби с цялата си сила и колкото може повече. Това е теамтиката на ребетико… Жизнеността се изгаря, духовното се разболява, красотата остава – това е ребетико. Оттук идва и неговата тематика. Несподелена любов, интензивността на която му придава един общочовешки характер и наложително намерение на бягство от реалността с каквото и да е техническо средство, както например хашиша и други наркотици, използването на които показва пасивността на класата, която ги употребява… Ребетико съчетава по един невероятен начин словото, музиката и движението. От съчетанието до изпълнението инстиктивно се създават предпоставките за това тройно изразително съжителство, което понякога когато стига границата на съвършенство напомня морфологично древногръцката драма. Композиторът на музиката е едновременно и поетът и изпълнителят. Компизицията се базира върху танцовото движение с три характерни ритми – зейбекикос, хасапикос и сервикос.